„Св. Борис Велики“
Заключение
Св. Борис Велики
Как можете вие да повярвате, когато един
от другиго приемате слава, а славата,
която е от Единаго Бога, не търсите?
Иоан 5:44
Цялата слава на вселената принадлежи на Бога, а ние, човеците, не разполагаме с истинска слава и не можем да я даваме никому. Славата, която даваме от себе си е привидна, самоизмамна, нищожна, смъртна и смъртоносна.
Бог прославя Своите люде, а прославените от Бога човеци наричаме светци и праведно ги прославяме след Него. Но тази наша земна прослава е нужна не на светците, не на Бога, а единствено на нас самите – за проповед, поучение, пример, смирение, покаяние и надежда.
Както цялата история на Богоизбрания народ на Израиля води до раждането на Богочовека, така и цялата древна българска история води до раждането на Покръстителя, който води народа си към Богочовека. Св. Борис дава смисъл на българската история.
И рече Господ на Моисея: Аз виждам тоя
народ, и ето, той е народ твърдоглав; и
тъй, остави Ме, да се разпали гневът Ми
против тях, и ще ги изтребя и ще
произведа многоброен народ от тебе.
Изх. 32:9-10
Св. равноапостолен цар Борис-Михаил, най-великият българин, е един от най-великите владетели в световната история. Той е извършил за България по-високи и богопрославени дела от всички наши човекотворни кумири взети заедно. Той даде на българите най-истинските и непреходни дарове: Православието (пътя към Спасението), самостоятелната Българска Църква, славянобългарския език, писменост, книжовност, православната култура във всичките ѝ измерения, личния пример за държавническа мъдрост и духовен подвиг.
Но българският народ от единадесет столетия недооценява Божия избраник, а през последните два века неусетно и неотклонно отстъпва от неговия път, т.е. от Христа. И докато Покръстителят продължава да се застъпва за нас и да ни брани от Божия гняв, ние проявяваме твърдоглаво неразбиране и неблагодарност към своя върховен благодетел, един от другиго приемаме слава, издигаме си самоизмамни идоли, прославяме ги и им се кланяме, напредвайки към своето страшно осъждане.
Българската историография е принизена и забулена в мъглите и облаците на светските утопии за истинност и научност. Личността на св. Борис е най-високият връх в българската история – сияещ високо над мъглите и облаците и невидим под тях. Поради тази своя извисеност той е останал недовидян и недооценен в българската историческа наука. Духовното измерение на Покръстителя е по-високо от светското, а секуларната историография сама си отнема възможността да борави с духовните измерения. Той е един от „тия, за които светът не беше достоен“ (Евр. 11:38).
Как да оценим личността на Покръстителя? С кого да го сравним?
Измежду земните вледетели редом с него можем да поставим малцина. Над него – едва ли някого. Защото той сам вмества в своето Житие епохални дела подобни на най-великите:
♦ Подобно на Авраам той полага сина си на олтара на Бога.
♦ Подобно на Моисей той води своя народ по Бога – повече от 40 години (от Покръстването до 907 г.) – и го води не към Обетованата земя, а към обетованото небе, където сияе Небесната България.
♦ Подобно на Давид той има висшия дар на покаянието и 18 години пребивава в покаен монашески образ.
♦ Подобно на царя на Ниневия той спасява народа си чрез пост и всенародна покайна молитва.
♦ Подобно на Константин Велики той пренасочва себе си и своята държава от пагубното езичество към спасителното Християнство и побеждава враговете си със силата на светия Кръст.
♦ Подобно на Теодосий Велики той сразява и изкоренява езичеството в своето царство.
♦ Подобно на никой друг той съвместява битието на най-смирен монах с дадената му от Бога върховна държавна власт.
♦ Подобно на никой друг той, с Божията помощ и чрез светите Седмочисленици, спасява от загиване и утвърждава за хилядолетие напред Православянската цивилизация.
Истината за Покръстителя е по-възвишена, по-красива и по-силна от всички самоизмамни митове, които клетият българин е измислил за да излъже себе си и Бога и да въздигне своето срутено самочувствие – за Кубрат, за Тервел, за Симеон, за Крали Марко, за мнимите апостоли и герои, за Пировите победи и победители…
Името на св. Борис (хиляда години подменяно с Ираклий, Тривелий, Муртагон и пр.!) е единственото българско име, което има всемирно разпространение: в цяла Европа, в Азия, в Северна и Южна Америка. С това име просияват множество светци, именуват се царе и князе, писатели и поети, хора на изкуствата, политици, стотици хиляди православни християни…
